петък, 15 август 2014 г.

14-ТИ Август, поредният горещ ден от този месец на 2014г . Жегата свлече всичките мисловни и физически сили от мен .
Единственото, за което мислих е думата ПРОХЛАДА. Докато шофирах видях един квартален магазин и си казах:
„Спирам за да си взема един сладолед.“
Унесен в мисълта за сладолед и издърпвайки си предпазния колан от волана, погледа ми прониза стъклото фокусирайки , ето тази жена на снимката която виждате ще я нарека „лудата от магазина“
От самата безнадеждна гледка се облях още по- силно т пот , някак си изтръпнах от вида на тази жена ,някъде около 40-те години, навлечена с всички тези дрехи и шуба при 38 градусови жеги, клекнала и гледаше небето, очите и се бяха избелили от втораченият й нагоре поглед, като че ли беше в транс. Загледах се по -обстойно като ,че ли тази жена се молеше , шепнейки си нещо и гледайки съсредоточено лятното августовско синьо небе .Какво ли виждаше ? Та по него и птичка не прелиташе. Клатейки се клекнала тя просто изговаряше много бързо някак ви думи, като заклинание за нещо. Слязох от колата, доближих се, а тя все нагоре гледаше и се тресеше силно, до нея имаше торбичка пълни с дрехи явно от първа необходимост като ,ч е ли това беше всичката и покъщнина . Мина ми през ум или е изгонена или е скитница и й е писано да си мъкни една единствена торбичка с дрехи .Погледнах себе си бях чист, парфюмиран, дрехите ми не са от дизайнерски и маркови ,но са нови,красиви ,прилежни за сезона. Замислих си и си казах: „Какво имам аз, какво има тя? „
Да , аз имах всичко от което съм имал нужда и съм си го набавял , тя имаше само този кожух на себе с който не се разделяше и в тия жеги ,дори закачалка нямаше за да го наниже на нея и да го прибере, самата тя и тялото й бяха закачалката на този кожух. Стоях и гледах дори забравих че е жега, и че слънцето ме жули отвсякъде,а жената продължаваше да си говори. Питах се какво я е накрало да стигне до тук , сама отчуждена, анатемосана ,че съзнанието й да стане единствения другар с който тя общуваше гласно и очебийно. Нима е луда?Тя просто си нямаше никого, а само от време на време се лепваха случайни отвратени погледи на минувачи ,дори и погледите на хотата не искаха да се задържат на нея и да и станат приятели. Какво разбирам аз под понятието „луд“? Опитах се мисловно да изкарам тълковният речник в съзнанието си и да намеря думата-просто не можах. Някаква тъга и емпатия ме обзе да гледам тази скитаща и отчаяна до пълна степен жена. И пак започнах да си задавам въпроси. Има ли близки , съпруг и деца? Май си нямаше никой само вярата в онова нещо на небето в което толкова беше вторачена . Опитах се да й кажа една дума, но тя като че ли не беше в този свят не виждаше мен ,дори не се стреснах когато се доближих по-близко до нея , не се погнусих , нямаше го в съзнанието ми оня аромат на клошар. Не усещах, нито миризми, нито страх, нито отвращание. Дори забравих къде съм спря и за какво .Тя „лудата до магазина“ все така си стоеше навлечена с този кожух. Докато гледах някакъв ангел ми плесна с ръце пред очите и ме дръпна за ухото казвайки ми:
“Шууууууууу ало , какво блееш? До сега не си ли виждал такива хора, къде са ти очите , вие май хората дето сте имали късмета да раснете в добра сред а да не сте лишени от нищо ,забравяте да си отваряте очите за други които може да са на вашите години във вашият град, но да нямат вашият живот и щастие. Ето, виждаш ли понякога живота до къде може да те докара да облечеш шубата и да си говориш сам . Тя не е луд а д а знаеш.Отчаянието и нищетата са й преобразили земния живот в просешки. И тя като теб се е родила от мъж и жена, била е дете имала е семейство, но ето понякога не винаги това, което си мечтаем и искаме д а станем живота ни г о поднася съдбата.Някой стават царе ,други мишки,но за всички слънцето е общо. А виж себе си, имал си просто късмет ,а всеки ден те улавям в крачка да се оплакваш къде от хората, къде от времето , ето и сега докато караше колата си мънкаше че ти е горещо и че ти се яде сладолед. А тя, а тя какво е яла питай я ? А какво детство е имала ,знаеш ли. Хммммммммм въобще не е като твоето. „
Докато в съзнанието ми говореше този ангел, очите ми се обърнаха и видях жената ме гледаше ококорено. Казах си:
“ Боже, какво ли вижда в мен? Някой дето сега ще я изгони и изтрита от това място пред магазина за да не проси .“
Определено поглед а й стана плах като на изгубено и беззащитно котен на улицата .Съвзех се изключих всички гласове и мисли в мен и набързо изтичах до магазина .Купих сладолед и не само това. На входа до магазина като излязох се озърнах и видях, че онази „ЛУДАТА“ СЕ БЕШЕ ПРЕМЕСТИЛА НЯКОЛКО МЕТРА В СТРАНИ , ЯВНО В НЕЯ ИМАШЕ РАЗУМ, КОЙТО И КАЗВАШЕ „МРЪДНИ се, ЧЕ ПРЕЧИШ НА ХОРАТА “
Застанах до нея, а тя забързано ровеше в торбата си извади е дин опърпан вестник с някаква кръстословица, зачете се, прибра го, после нещо се сети пак го извади ,и пак не ме виждаше, че стоя до нея .Тогава се изкашлих и тя ме погледна, подадох и торбата с огромна усмивка ,имам такава в себе си макар и повечето да ми казват, че не ме виждат усмихнат , тази усмивка не за резерв а в мен, тя прост ненадейно си излиза за да се порадва на нещо. Жената с е дръпна от протегната ми ръка с покупките и все пак аз и я дадох с пожеланието: „Вземи я ще ти трябва за из път“.
Дори не знаех дали някъде ще отиде ,просто ми се изплъзнаха от устат а. Тя я взе и се усмихна макар и да нямаше зъби в устат а, пръстите на ръцете й бяха черни и засечени ,живота просто не искаше да отмива от нея следите на страданието и орисията.Той яко си беше сложила стигмата на теглото . обърнах гръб и се запътих към колата все едно с километри вървях до нея, а в главата и някакво човече подигравателно ми с е смееше и повтаряше само едно. „
Роди ме мамо с късмет, роди ме мамо с късмет пък може един ден живота да ме накара да прося до кофи със смет.“
Казах си: Стига с това! Сложих предпазния колан и потеглих .Нито сладолед си купих, нито жегата усещах . Спрях да мисля и анализирам живота , какво да му мислиш и планов е да си правим, всеки ма своята карма и своя житейски път през който да мине.Но осъзнах, че живота е хубав само, ако намериш вярата и упованието да го оцениш и разбираш,да виждаш сигналите в него всеки ден, в който се събудиш и винаги да имаш едно на ум. Богословия всеки има с раждането , но простотията , алчността , завистта тях в живота си ми си ги създаваме
Това, което прочетохте не е някакво ученическо есе или монолог на блогър, това е моята история в рамките на един миг от 10 мин .Една история за сблъска ми с една жена, може би луда, може би не за някой от нас , но тя просто има своята карма ,различна моята , различна и от твоята .Ще оста в я разказът си отворен за всеки , който иска да добави по нещо от себе си за някой свой момент от своя живот.

петък, 5 октомври 2012 г.

Във фейсбук


„Колко приятели са необходими, за да си щастлив?”

Много приятели в социалните мрежи ни правят по-малко щастливи.
Оказва се,че споделените там коментари предизвикват усещане за депресия и раздразнителност,защото все ни се стру
ва,че животът на другите е по- ярък и наситен.В резултата на това можем да развием завист или скрита ненавист към околните .За да ги избегнем, просто трябва да разчистим списъка си с приятели.Това се отнася особено за тези ,които имат над 354 приятели.До този извод са стигнали американски учени от Западен Илинойс .Според тях многото приятели в социалните мрежи с а признак на нарцисизъм.

Усмивката

Колко от вас знаят историята на това усмихнато жълто личице, което ние по навик на ден по стотици пъти пращаме на приятел по скайп или в социалната мрежа? И аз не знаех ,но до вчера . Това усмихнато личице се е превърнал
о в запазена марка на Световния ден на усмивката, който се чества на всеки първи Петък на месец Октомври . Неговият автор е американския художник Харви Бол. През 1963г на Бол е възложена поръчка от една американска застрахователна компания да нарисува нещо ,което да повдигне духа на служителите в тази компания и да ги накара всеки път да се усмихват когато се срещат с клиенти. Компанията се нуждаела от лесно запомняш се ярък символ. И Бол го разработил за не повече от 10 мин. За работата му платили 45 долара и това било цялата печалба, той дори не поискал да го регистрира като търговска марка.През годините разни предприемчиви търговци натрупали солидно състояние от многомилионен тираж като използвали усмивката върху разни значки,картички,емблеми и сувенири без да се замислят за някакво авторско право. Днес синът на Харви Бол –Чарлз,оглавява основаната от баща му корпорация и следи кой и как използва вече регистрираната марка с инициалите на автора,а цялата печалба след изплащане на данъците отива за благотворителност.
Харви Бол умира през 2001г на 79-годишна възраст като приживе, той определя своята мисия на Земята като посланик на щастието и дори измислил празник –Световен ден на усмивката,който започнал да се чества всеки първи Петък на месец Октомври.Бол смятал, че това трябва да е ден, в който всеки трябва да се усмихва и да дарява усмивки на околните.За това нека бъдем позитивни независимо от предизвикателствата и да можем винаги да намерим причина да се усмихваме не само през октомври ,а всеки ден.

четвъртък, 27 септември 2012 г.

"Роси"

Днес отново успяха да ме зарадват толкова неочаквано.
Куриер дойде до вкъщи и ми донесе неподозирана награда,която съм спечелил от една игра.На снимката виждате масажор за тяло.
От един талон ,който извадих от една опаковка,попълних и изпраих на майтап,днес се оказа,че съм спечелил.
Благодаря на фирмата и организаторите на играта!

събота, 22 септември 2012 г.

Коментар от фен

Ето един красив коментар от мой фен ,за което му благодаря :

"според мен ти си нещо, което всеки от нас (мъже и жени) биха искали да бъдат, но не им стиска да рискуват за да не изгубят далаверката от плътските удоволствия, макар и не с точния човек. с други думи, повечето от нас не успяваме да се опазим по начина, по който ти си съумял, защото смятаме, че не си струва да изпуснем момента да се праснем с някои. интереса е водещото при нас,а в твоите думи има нещо магическо, нещо което само чист човек има."

неделя, 16 септември 2012 г.

Най-дългият път


Ще си грабна внезапно торбичката,

ще си метна душата на рамо,
до последно – различен от всички,
но еднакъв със себе си само –
...
ще се втурна по мойте си пътища,

дето аз си ги пиша насън...
И надежда за тихо завръщане,
ще ме чака сред сенките вън...
Ще си вържа на възел обувките.
Нямам нужда от тежко палто.
Много дълго живях за преструвките!
Да ги взимам със мен – за какво?
Всички спомени в скрина оставих,
и затворих с усмивка вратата.
Колко време наужким забравях,
че сам си изписвам съдбата...
И такъв – с душа и торбичка,
няма как ветрове да ме спрат!
Идвам само да кажа: „Обичам те!”...
А е всъщност най-дългият път.

ЦЕНАТА НА МЕЧТАТА!. . .


Не питай за цената на мечтата -
бори се, литвай, падай и умирай!. . .
Носи я винаги напред -в ръката,
възкръсвай: ставай, искай и намирай!


Не я затваряй в себе си, в душата. . .
Изправен дишай, никога не спирай,
мечтай за радостта, за красотата,
мечтай ,защото тя ти е  съдбата.

С възторг и трепет, с вяра в чудесата -
тя ражда и мира, и светлината,
с кръвта заплаща любовта и свободата. . .
Не питай за ЦЕНАТА НА МЕЧТАТА!. . .