Най-дългият път

Ще си грабна внезапно торбичката,

ще си метна душата на рамо,
до последно – различен от всички,
но еднакъв със себе си само –
...
ще се втурна по мойте си пътища,

дето аз си ги пиша насън...
И надежда за тихо завръщане,
ще ме чака сред сенките вън...
Ще си вържа на възел обувките.
Нямам нужда от тежко палто.
Много дълго живях за преструвките!
Да ги взимам със мен – за какво?
Всички спомени в скрина оставих,
и затворих с усмивка вратата.
Колко време наужким забравях,
че сам си изписвам съдбата...
И такъв – с душа и торбичка,
няма как ветрове да ме спрат!
Идвам само да кажа: „Обичам те!”...
А е всъщност най-дългият път.